Подводният риболов оставя незабравими спомени със своите многобройни и разнообразни ситуации, в които попадаме, прекрачили веднъж границата между сушата и водата. Различните по вид риби, всички със свое специфично поведение, допълват това многообразие от преживявания. Срещите с морските хищници са безспорно най-вълнуващите и очаквани от всеки харпунджия мигове.С наближаването на есента всеки от нас изпада в истинска треска, тъй като това е сезонът, в който леферът, лавракът и торукът се появяват по нашите брегове. Лятното спокойствие под водата изведнъж е заменено с по-напрегната обстановка, в която всички риби започват да се движат по-бързо – едни бягащи панически, други – преследващи настървено. По-големите изяждат по-малките.

Леферът

Той може би е най-големият хищник. Неговата агресивност, съчетана с острите му зъби, го прави опасен не само за малките риби, и за платерината и паламуда. След като през пролетта е минал покрай нашите брегове на север, леферът се връща обратно, за да зимува в по-топлите води на Мраморно и Средиземно море. Това е и период (септември, октомври), в който той се храни най-интензивно.Движенията му, за разлика от кефала и платерината, са по-резки и бързи и винаги е зает в търсене или преследване на жертвата. Наблюдавал съм невероятни картини, когато стотици лефери нахлуват в заливи, пълни със сафрид. Настъпва истинска сеч. Налитащи от всички посоки лефери, сафриди, прерязани наполовина от острите зъби, други сафриди буквално треперещи под някой камък или в цепнатените. Самоуверени и увлечени в преследването, хищниците почти не забелязват харпунджията. Нужни са прецизност и точна стрелба по светкавично прелитащите риби. А тези мигове не се забравят цял живот. Не само аз, но и други мои колеги сме се въздържали от прекалена лакомия в случаи като този, за да не рискуваме живота си, когато натоварени с много риба, сме далеч от брега, а морето е бурно.Рядко са годините с чак толкова изобилие, но натрупаните спомени ни карат да не пропускаме нито един хубав ден, без да сме проверили леферските места. Освен на ята леферите се движат и по един или по два-три. Това обикновено са големи риби от 1 до 3 кг и повече. На рибарски ези се наричат „гофуси“. Най-големият лефер, изваден с харпун, е 5 кг, а има научни данни и за по-големи екземпляри. Белег за присъствието на лефер е района на гмуркане е нервното поведение на по-малките риби. Нерядко те предварително ни подсказват посоката, от която се задава хищникът, и така ние сме подготвени. За да привлечен лефера към нас, нерядко прибягваме към хитрости. Някой звуци, бляскави предмети или кръвта на предварително простреляна риба могат да привлекат вечно гладния и дебнещ гофус.

Лавракът

Той е най-желаният обект от всеки харпунджия. Поради това, че се среща рядко, и заради голените си (понякога) размери, той се е превърнал в нещо като митично същество в нашето съзнание. Затова спомагат и легендите, разказвани от по-старите харпунджии, които помнят нашето море от времената, когато не бяха още открити изкуствените торове, производството на нефт и други химикали не беше достигнало днешните размери, туризмут, а с това и отходните канализации не бяха в такава степен разцъфтели... Та в онези времена са се срещали единични лавраци от по 8, 14, 16 кила. Легендите са подкрепени със снимки, а пък и аз помня 14-килограмовия лаврак на Христо Янчев. Този вид почти напълно беше изчезнал, докато преди 4-5 години не е получиха първите сигнали за появяването му отново, и то на големи ята от по 20-30 риби. Оттогава лавраците започнаха да се увеличават с всяка изминала година. Срещат се на големи ята, но теглото им е 1-2 кг и в редки случаи единични екземпляри достигат 5-8 кг. Лавраците за разлика от лефера обитават определени места, тихи заливи, недостъпни за човек по сушата. Понякога се крият в подводни пещери или пък се препичат на слънце в някоя плитчина. Макар също да е хищник, лавракът не е така агресивен като лефера и е много по-предпазлив и плашлив, затова изисква голямо търпение, тишина по време на гмуркането и дълга апнея. Когато сме на лов за лаврак, платерините и кефалите, минаващи пред харпуна, не ни изкушават, защото след тях може да идва петкилограмовият хищник.

Торукът

Той е голям паламуд, достигащ до 8 кг и повече. Появява се през септември на път за Мраморно море. Местата, откъдето минава, се знаят от харпунджиите и там се ходи специално за торук, тъй като е и по-дълбоко – 15-18 м. Оборудването също е по-специално – дълъг и мощен харпун, макара с въже 20-тина метра, а понякога и втори харпун с петозъбец в другата ръка.Тези риби са изключителна гледка под водата. Съвършеното тяло, обтекаемо и внушително, се движи и с голяма бързина.Колебанието на харпунджията е голямо, дали да стреля по най-големия, който винаги е най-далеч, или по по-малък, но по-достъпен торук. Решението трябва да изпревари скоростта на рибата, която е мълниеносна.Изстрелът, почти винаги от голямо разстояние, трябва да попадне точно в средата, защото месото на торука е най-мекото и лесно се разкъсва при рязкото дръпване на едрия екземпляр. Понякога на помощ идва вторият харпун с петозъбец.Месото на хищните риби е далеч по-вкусно от това на кефаловите. Аз лично не знам нещо по-божествено от печен лефер на скара.Токурът пък, прясно осолен и залят с олио с подправки, е също нещо вълшебно.. Но това е друга тема, също така безкрайна.